Малта- Остров Гозо

Малта – шумна, пренаселена и кипяща от живот както през деня, така и през нощта. Тя е събрала в себе си хора и съдби от различни държави и е истинска смесица от култури. Близка и в същото време толкова далечна, Малта носи усещане за топлина, уют и нещо особено близко до сърцето. Жива, пъстра и магична – такава ще я запомня. Мечтая да посетя много страни, но точно тази никога не е била сред мечтаните от мен дестинации. Идеята за нея се роди съвсем спонтанно в един мол в Румъния 😊 през декември 2025 г. Тогава беше просто хрумване, а някак на шега, само пет месеца по-късно, се превърна в реалност. И не просто в реалност, а в едно вълнуващо преживяване, преживяване, което започна с много ранен полет от летище София. Полетът до Малта е около час и половина. Настаняването ни беше след 16 часа, затова си оставихме багажа в място за съхранение на багаж (locker) във Валета и се отправихме към ферибота, за остров Гозо. В отделна част ще дам повече информация, за цени, настаняване и трансфери.

И да продължа по същество, 😊 след около 40 минути с ферибот се озовахме на това малко бижу – така го определям аз – остров Гозо. Естествено, първото нещо, което направихме, беше да хапнем някъде. Именно в заведението, в което обядвахме, усетих за първи път малтийското гостоприемство. Не знам дали беше заради глада, или заради жената, която ни обслужи – усмихната и излъчваща доброта, а може би заради и двете, но това ми се стори най-вкусният сандвич, който някога съм опитвала.

Този страхотен малтийски сандвич се казва Фтира (Ftira).

Хлябът е типичен, за Малта с хрупкава коричка и мека вътрешност. След като хапнахме, се отправихме към сърцето на острова. Стръмна улица, сякаш излязла от филмов декор, ни отведе до може би най-важното място на острова – Цитаделата Виктория.

Именно там започна моето връщане назад във времето. Споменавала съм и преди, че когато посетя историческо място, мислено се пренасям векове назад и се опитвам да си представя как са живели хората тогава. А какво по-хубаво от това да се потопиш във времена на рицари и пирати? 😊 А ето и малко повече, за самата цитадела:

Историята на този хълм започва още през каменната епоха. Стратегическото му разположение бързо привлича вниманието на финикийците, а по-късно римляните издигат тук внушителен акропол с храм, посветен на богинята Юнона. През Средновековието обаче животът в Гозо става все по-несигурен. Средиземно море гъмжи от пирати и сарацини, които често нападат острова и отвличат местни жители. За да защити населението, тогавашната власт въвежда изключително строг закон: до 1637 г. всеки жител на Гозо е бил длъжен да прекарва нощта зад стените на Цитаделата. През деня хората обработвали земята си, а вечер се прибирали на сигурно място зад тежките порти. Най-драматичният момент в историята на крепостта настъпва през юли 1551 г., когато огромна османска флота, водена от Синан паша и Драгут, обсажда Цитаделата. По това време средновековните стени вече са твърде остарели, за да устоят на модерната артилерия, и крепостта е принудена да капитулира.

Последствията са катастрофални. Османците оковават и отвеждат в робство почти цялото население на острова – около 5000–7000 души. Само около 300 смелчаци успяват да се спасят, като тайно се спускат с въжета по стръмните скали в тъмнината. Островът остава призрачно пуст и Малтийският орден е принуден постепенно да го заселва наново с хора от съседна Малта.

След тази трагедия Рицарите на Свети Йоан, познати още като Малтийския орден, решават, че Гозо никога повече не бива да пада толкова лесно. Между 1599 г. и 1622 г. те възлагат на италиански военни инженери да превърнат Цитаделата в мощна и модерна за времето си крепост. Южните стени, които виждаме и днес, са укрепени с масивни бастиони, изградени така, че да издържат на нов тип нападения и артилерийски обстрел.

Кажете ми как след такава история да не започнеш да си представяш, че около теб се разхождат пирати и рицари. Докато се разхождах по улиците, се чувствах като в арабска приказка и не зная защо, но се сетих за историите на Шехерезада от „Хиляда и една нощ“. Може би причината беше именно типичната архитектура. Ти, който ще прочетеш всичко това, не зная на колко години си и дали обичаш приказки, но аз, освен с българските народни приказки, израснах и с приказките от „Хиляда и една нощ“.

От високите стени на Цитаделата Гозо изглеждаше още по-красив – спокоен, слънчев и някак нереален. Покривите, тесните улички и далечните хълмове се сливаха в картина, която ми се искаше да запомня завинаги – картина, която никоя снимка не би могла да пресъздаде. Там, горе, времето сякаш спираше, а вятърът носеше усещането, че този остров пази безброй истории. Тръгнах си оттам с усещането, че оставям зад гърба си не просто крепост, а живо същество, което диша и с нетърпение очаква всеки свой гост. И въпреки че това беше само началото на моето приключение, наречено Малта, част от мен сякаш остана там – между каменните стени и историите, които вятърът разказваше.